Скъпи, приятели,

Предлагаме ви приказката”Полети с Елела”, написана от Елена Илина от Новосибирск.

Надяваме се, че тази чудесна приказа, подаръка за вас от автора, ще бъде интересна за малки и големи.

Превода на приказката на български език е направен от Севдалина Димитрова.

ПОЛЕТИ С ЕЛЕЛА

Елена Илина

Част 2

Минал живот

Оля често се връщаше в мислите си към Гоблена. Ако не бива да се поглежда в бъдещето, то може би е позволено да погледне в миналото? Каква е била тогава, с какви хора е била свързана?

- Искаш ли да попаднеш в минал живот? – попита Елела, още с появяването си в стаята.

- Много искам!

- Tова не бива да се прави!

- Защо?

- По–добре да се устремиш към бъдещето, отколкото да затънеш в миналото!

- Но аз не се каня да затъвам там! Само ще погледна с едното оченце и ще си направя някакви важни изводи! – спомни си Оля любимата фраза на татко си.

Елела се замисли за няколко секунди.

- А ако там си извършила някоя не много добра постъпка?

- И какво сега, да си скрия главата в пясъка като щраус ли? Ще разбера какви съм ги вършила там и повече няма да правя така! – решително заяви Оля.

- Тогава да летим!

Момичетата се вдигнаха към небето и неочаквано се оказаха в някакъв странен тунел, по който се понесоха с огромна скорост.

- Ще попаднем в твой минал живот направо, без да спираме в Гобленовата Зала - сякаш отдалеч се провикна Елела. Оля едва чу приятелката си – ушите й бяха заглъхнали.

Тунелът внезапно свърши. И момичетата се озоваха над града, слабо осветен от старинни фенери. По моста изтропаха подковите на кон, запрегнат в карета. Кочияшът на капрата се загръщаше в палто с пелерина придържайки с ръка поовехтял от времето цилиндър.

- Къде сме? – учуди се Оля.

- Отново във Франция, само че преди повече от сто и петдесет години.

Момичетата се приближиха до богата къща и влязоха през един прозорец, в който слабо трептеше светлината на свещи.

В стаята, на широко легло, лежеше сбръчкана старица в дантелено боне.

- Искам да видя моето момиче  - едва чуто произнесе тя със слаб глас.

- Изпратихме да я доведат, госпожо, - отговори прислужницата, изтривайки сълзите си.

- Вече трети ден ми говориш едно и също. Изпратете пак! – старицата се закашля.

Прислужницата посегна към лекарството.

- Коя е тя? – попита Оля.

- В този живот – това е твоята баба – отговори Елела. Сега ще ти покажа каква е била тя преди тридесет години. Затвори очи за секунда!

Оля затвори очи, а когато ги отвори, видя весела полянка пред същия този дом. Беше чудесен слънчев ден. Слугите изнесоха от къщата плетени мебели и застлаха масата. По поляната се разхождаше жена в светло бежова рокля и елегантен чадър. Оля позна в нея умиращата старица. Само че сега лицето й беше по-младо, строго и горделиво.

Изведнъж погледът на жената стана по-топъл – към нея приближаваше петгодишно момиченце в лека бяла рокличка.

- Това си ти! – прошепна Елела на Оля.

- Ти, моя сладкопойна птичке, съкровище мое! – радваше се бабата, като целуваше и притискаше към себе си своята внучка.

- Бабо, пуснете ме, ще ме задушите! – дърпаше се малката.

- Нима не обичаш баба си? – жената се опита да задържи още малко момиченцето близо до себе си.

- Обичам ви! – детето обви ръце около шията на баба си.

- Това е чудесно! Бягай, играй, птичко моя! – разнежи се бабата. – Но не отивай на вира, иначе ще бъдеш наказана! – гласът на жената отново стана строг.

Момичето избяга и се скри зад  дърветата, а след това тихичко се прокрадна до езерцето и иззад храстите, преглъщайки сълзите си, наблюдаваше другите деца. Тя се страхуваше да не слуша баба си.

Елела прекара ръка пред очите на Оля и картината се смени.

Баба и внучка седяха в гостната. Бабата беше остаряла, но все още със запазена горда осанка. Внучката се беше превърнала в красива девойка.

- Време е да се омъжиш, Луиз. Избрала съм ти достоен жених - каза бабата.

- Но вие знаете, че обичам друг! – умолително я погледна внучката.

- Да не си посмяла да си помислиш дори за този дрипльо Мишел! – ядосано плесна с ръце бабата. – Аз съм те възпитавала и знам кое ще е по-добре за теб!

- Цял живот сте се разпореждали с мен като с кукла! – разсърди се Луиз. – И аз нямам намерение повече да ви се подчинявам!

- Това ли е твоята благодарност?! – разгневи се бабата. – Тогава отивай, където искаш! Вън! Кракът ти повече да не е стъпил в този дом!

- И ще си отида! – Луиз избяга от стаята.

Елела отново прекара ръка пред очите на Оля и момичето се видя като тридесет и пет годишна жена, на прага на малка спретната къщичка. Тя изпращаше децата си на училище. Когато се скриха зад завоя, Луиз забеляза до портичката прислужницата на баба си.

- Защо си дошла пак, Анна? – Луиз уморено се отпусна на стълбата. – За нищо на света няма да прекрача прага на този дом, откъдето ме изгониха позорно преди петнадесет години!

- Но, госпожо! – изхлипа прислужницата. – Баба ви умира! Тя ви обича, иска да ви види!

- Няма да дойда! – упорито поклати глава Луиз. – Така й кажи!

Оля и Елела отново се озоваха в къщата до постелята на умиращата. В стаята тихо влезе прислужницата.

- Ела тук, Анна, - едва чуто промълви старицата. – Тя ще дойде ли?

Прислужницата мълчаливо поклати глава, изтривайки с кърпичка сълзите си.

- Сама съм си виновна - прошепна старицата. – Отдавна простих на моята птичка! Нека бъде щастлива!

С тези думи старицата издъхна.

- Защо  не отидох при нея тогава? -  изхлипа Оля.  – Може ли да съм толкова безсърдечна!

- Не повтаряй в този живот грешките от миналото! – Елела положи ръка на рамото на приятелката си.

- Значи аз отново ще срещна баба в моя сегашен живот? – трепна Оля

- Вече си я срещнала, - усмихна се Елела.

- Коя е тя?

- Твоята майка.

- Мамичко, - прошепна Оля - аз повече никога, никога няма да ти се обиждам!

Когато се върна у дома, Оля веднага отиде в стаята на родителите си. Майка й вече спеше, положила ръка върху отворена книга. Оля внимателно премести книгата на нощното шкафче, тихичко целуна майка си и изключи нощната лампа.

 - Обичам те, мамичко! – прошепна Оля на раздяла и излезе на пръсти от стаята.

Библиотеката

Дните станаха натоварени и просто нямаше време за отдаване на тъжни размисли, недоволства или обиди. Училище, разтребване у дома, уроците, библиотеката, където Оля ходеше по-често след запознанството си с Елела, а вечер – срещи с Игор. Нито една свободна минута! Трябваше да пести дори от времето за разходка с приятелките си.

Баща й най-после се върна от командировка. Оля направо го засипа с въпроси за Франция от 19- и век, за съзвездието Орион, за миналите животи. Изненадан от познавателния устрем на дъщеря си, той й разказа всичко, което знаеше, но се наложи да потърси някои отговори в Интернет.

Заета с разни важни дела, Оля не преставаше да чака Елела, а приятелката й още не се появяваше. Момичето разбираше, че Елела сигурно е много заета, но у нея се насъбраха много въпроси.

И една вечер, когато Оля вече си беше легнала, в стаята се разнесе познатият тънък гласец:

- Ето ме и мен! Не ме ли очакваше?

- И още как! – Оля скочи от леглото като топка. – Слушай, много ми се иска да науча къде отиват хората след смъртта! И къде е сега Лиза?

- Тогава трябва да отидем в Библиотеката. Да летим!

Момичетата мигновено се оказаха извън  къщата и поеха по познатия път. И ето, пред тях се разкри чудесната долина с Храма на мъдростта. След като подминаха Храма на Здравето и Храма на съдбата, двете приятелки преминаха през един коридор с проблясващи разноцветни пламъчета. Стените на коридора, пода и тавана бяха облицовани с излъчващи светлина скъпоценни камъни. По този коридор двете момичета стигнаха до Библиотеката.

Дъхът на Оля спря от великолепието на огромната Читалня, стелажите на която бяха до горе запълнени с книги, свитъци и всевъзможни ръкописи. От всички страни – от тавана, от вратите и от пода струеше чудно красива светлина.

На различни места в Залата имаше групирани по няколко маси, около които се бяха разположили малко на брой посетители. Тук цареше атмосфера на съсредоточеност и внимание, като във университет, където се провежда обучение.

Омайваща мелодия изпълваше залата, сякаш някъде отдалече едва чуто прозвънваха сребърни камбанки.

Пазителят на библиотеката пишеше нещо на близката маса. Забелязвайки момичетата, той тутакси се приближи към тях.

- Попречихме ли ви? –попита Оля.

- Не, не съм зает. Чудесно е, че дойдохте! Винаги съм на вашите услуги. Толкова е важно това да помагам на посетителите в нужния момент!

- Може ли да четем всякакви книги тук? – поинтересува се Оля.

- Съществува само едно-единствено ограничение – да не поглеждате в бъдещето си - отговори пазителят. –Можете да получите каквато искате информация.

Оглеждайки огромното количество книги, Оля се пообърка. С какво да започне?

- Обикновено в Читалнята остават хора, които обичат да черпят информация от книгите - дойде на помощ пазителят. – Но аз бих ви посъветвал да преминете през една от стаите на знанието, които са разположени по целия периметър на Библиотеката. В тези стаи се пазят всички знания, но не така, както в компютрите. Нужната информация се предава директно, с помощта на мислени импулси.

Оля благодари на пазителя и смело се отправи към най-близката стая на знанията. Тя не разбра добре обяснението, но реши отначало да опита, а после да задава въпроси.

- Просто се концентрирай върху това, което искаш да научиш и нужните отговори и образи сами ще се появят пред теб,  - напътстваше я пазителят.

Оля влезе в стаята и зададе въпрос:

- Къде се озовават душите след смъртта?

- Във Финия свят, - прозвуча отговор. – Този свят е много обширен, в него съществуват множество планове с различни нива на вибрации. Душите на умрелите попадат на това ниво, което е сходно с техните вибрации. Всички планове на Финия свят може условно да се разделят на три: нисш, среден и висш.

- А какво е нивото на вибрация на моята душа?

- В този момент – достатъчно високо, след като си успяла да дойдеш тук.

- А тези, които имат ниско ниво на вибрация могат ли да се появят тук?

- Те дори не се опитват да влязат тук. Няма да издържат на високите енергии.

- А може ли да видя всички планове на Финия свят? Например като започна от нисшия?

Около момичето се появиха множество образи, а тя сякаш стоеше в центъра на събитията. Пред очите й две момчета повалиха трето и започнаха жестоко да го ритат с крака. Около тях се стълпиха десетки, не, стотици, дори хиляди духове, които се опиваха от ужасяващото зрелище.

На Оля й стана неприятно и се обърна на другата страна. Пред нея се появи човек, запалил цигара. Щом изпусна дима, към него се спуснаха и закръжиха наоколо страдащи души.

- Какво им става? – мислено попита Оля.

- Тези души  безумно желаят да запалят цигара, но във Финия свят няма цигари, затова те намират пушачи на Земята и буквално се прилепват към тях. Така също бившите наркомани  и убийци са принудени да се тълпят около земните наркомани и престъпници.

- Не искам повече да гледам това! – Оля примижа, за да не  види случайно  още някое ужасяващо зрелище. – Нима им харесва да стоят  тук?

Безобразните картини изчезнаха.

- Тези души са принудени да останат тук. Те просто не могат да се издигнат по-високо. Тяхното духовно ниво е много ниско, пренаситено с плътни вибрации. Всичко, което им остава, е да наблюдават физическия свят и да си взаимодействат с него.

- Ще свърши ли някога този ад за тях?

- Когато напълно се наситят на това зрелище и пожелаят да се променят, при тях веднага ще се появят духове – покровители, ще ги заобиколят с грижа и внимание и ще започнат да ги обучават по метода на самоусъвършенстването.

- Аз дори не се и досещах, че съществува  такова огромно количество ниско развити души! В живота срещам обикновени хора. А в кой план на Финия свят попадат такива хора?

- В голямата си част – в средните слоеве. Тук те имат уютни домове, където живеят, по правило, в цели семейства и общуват с приятели и родственици, спомняйки си “добрите стари времена”.

Около Оля се появи цяло селище с най-различни къщи. Всяка беше построена в свой, привичен за обитателите му стил и обзаведена с мебели от различни епохи. Тук животът течеше по еснафски – солидно и премерено.

В една от къщите Оля видя Лиза, която, седнала до масата, пиеше чай заедно с прабаба си и други родственици. По изражението на лицето й Оля разбра, че на момичето тук му харесва. Разговорът около масата беше прекъснат от идването на дух–покровител, който предложи на прабабата да започне да се подготвя за следващия си живот. Но прабабата искаше да постои още малко при семейството и не бързаше да се връща на Земята.

- Какъв скучен живот! – промърмори Оля. –Във  висшите планове на Финия свят сигурно е много по-интересно!

Около Оля изникна живописен пейзаж. Тук имаше пищни градини, кристално чисти езера, причудливи водопади, къщи с изискани очертания. Навсякъде се виждаха приветливи и общителни хора. Много от тях се отправяхя към Храма на Мъдростта. Тук ценяха високо красотата, чувството за общност и стремежът към знания.

- Бих искала да попадна точно тук! – помисли си Оля.

- Това място е точно за теб! Ти ще избереш точно този план когато дойде време. И когато попаднеш тук, пред теб ще се открият много възможности за избор. Знанието дава свобода!

В този момент на прага на стаята се  появи пазителят на Библиотеката и Оля разбра, че е време да тръгва.

На раздяла Оля огледа библиотеката и забеляза в самия й край висока врата, пред която се беше събрала опашка от желаещи да влязат.

- Какво има там? Също стая на знанието ли?

-Не, това е по-скоро пробна стая. Тук душите пробват, така да се каже, телата и животите, в които след това ще се въплътят. В тази стая се създават взаимовръзки с бъдещите роднини и други хора, с които душата трябва да се срещне. Но ти сега не можеш да влезеш там. Трябва да си тръгваш, Оля.

Момичето се огледа за приятелката си, която беше забравила за известно време.

-Тук съм, - чу се до нея сребрист смях. –Тръгваме!

Тази нощ на Оля й се присъни огромна Книга, която отговаряше на всички нейни въпроси. Но когато се събуди, тя така и не успя да си спомни, за какво й разказваше Книгата.

Невидима помощ

 Елела  не беше идвала толкова отдавна, че Оля вече не помнеше откога. Но днес в нея се появи усещането, че ще се случи нещо особено.

Денят мина леко и красиво. Днес родителите, приятелите, учителите бяха особено добри и внимателни, сякаш се бяха наговорили. Всичко се случваше по най-добрия начин: идваха нужните хора, намери нужната книга в библиотеката, маршрутката дойде навреме на спирката. С една дума, днес всичко й вървеше и Оля беше щастлива.

Като пожела всичко хубаво на хората, страната, планетата и на цялата Вселена, Оля се приготви за среща с Елела. И наистина, след няколко секунди приятелката й влетя в стаята.

- Каква си красавица! – възхитена, Елела я хвана за ръката и я притегли към себе си.

И тогава Оля забеляза, че започна да свети почти толкова ярко, колкото и приятелката си.

- Сега мога да ти покажа с какво се занимаваме! – радостно съобщи Елела.

- Вие с баба си? – уточни Оля.

- Да, ние с баба и всички други духове, помагащи на Великите Учители – Висшите Планетни Духове.

- Еха! – зарадва се Оля. – Тогава да летим по-бързо!

Момичетата се устремиха високо в небето. Пространството по странен начин се измени.

- Намираме се в Света на мислите, в един от неговите висши планове. Този свят е още по-фин от Финия, - обясни Елела. – А сега погледни надолу!

Оля наведе поглед и ахна от възторг. Цялата Земя беше покрита с ажурна мрежа от светещи линии. В различните части на планетата имаше сияещи острови от светлина, най-яркият от които се намираше в района на Централна Азия. От тези огнени точки във всички посоки се разпръскваха широки светещи лъчи, които се разклоняваха на по-къси и фини части.

- Това са своеобразни пътища, по които помощниците на Планетните Духове оказват помощ на хората.

- А как окзват помощ? – попита Оля.

- Ще видиш, когато се спуснем. Да летим към моята баба!

Момичетата се спуснаха стремително към един от лъчите, вътре в който летеше необичайно красива жена със сияеща топка в ръце. Жената обърна прекрасното си лице към момичетата и произнесе с нежен пеещ глас:

- Приветствам ви по Пътя на Помощта! Присъединете се!

Момичетата полетяха заедно с жената, която Оля за нищо на света не би могла да нарече баба. Нейното младо прекрасно лице никак не се връзваше с външния вид на стариците, които живееха в нейния вход.

- Бабо, какво носиш? – попита Елела.

-Това е откритие, което моят Учител изпраща на един талантлив учен. Той вече три земни месеца се труди върху своето изобретение. До откритието му остана мъничка крачка. Но той сам си пречи с постоянни съмнения и загриженост. Може би днес ще ни провърви повече?

Бабата, а след нея и момичетата се отбиха по по-тясна светлинна пътечка и скоро трите влязоха в дома на младия учен. В съседната стая жена му постилаше леглото. На килима до нея играеше мъничкият им син.

Ученият се наведе над записките със свити вежди. Дърпаше нервно косата си с пръсти. Около главата му се рояха безброй образи и формули. Всички те се блъскаха, боричкаха се и създаваха впечатление за хаос.

- Да опитаме да му помогнем! – бабата лекичко подхвърли светещата топка с откритието към учения. Щом топката докосна облака от хаотични образи, тя веднага беше отхвърлена обратно в ръцете на посланика.

- Бабо, ами ако дадем топката на неговата жена? – предложи Елела. – Тя така го обича!

Оля погледна към жената на учения. Около нея плавно кръжаха образи, напомнящи дивни цветя, които се смесваха с картини, напомнящи за щастливите мигове на общуване с любимия.

Бабата пусна светещата топка към жената и тя хармонично се разтвори в нейната аура.

Като приглади с любов последната гънка на постелята, жената изведнъж вдигна поглед и се усмихна. Радостта от откритието озари лицето й. Тя веднага се насочи към стаята на мъжа си.

Изведнъж Оля забеляза малка светеща топка. “Навярно това е останало от голямата топка! – досети се тя. – Трябва задължително  да се добави!”

Оля не мисли дълго, хвана топката и я  пусна към играещото момченце. Детето прие леко топката, щастливо се засмя и продължи играта си.

А в другата стая жената, със сияещи очи, говореше на мъжа си:

- Мили, помниш ли, беше ми разказвал, че в твоя прибор има проводящи тръбички? Виж, навярно твоят експериментален разтвор преминава много бързо през тях и е възможно затова да не успява да произведе нужната реакция. Значи…

- Значи, вътрешната повърхност на тръбичките трябва да се направи по-грапава! Това е очевидно! – извика ученият. – Умницата ми! И как така се досети?

- Просто оправях гънките на постелята и изведнъж ме озари!

Ликуващият учен подхвана жена си и я завъртя из стаята.

Дочуло смеха на родителите си, детето се втурна в стаята с разперени ръчички.

-У-у-у… Аз съм самолет! – и се хвърли в обятията на щастливите си родители.

-Татко, татко, - не спираше малкият, - а пък аз ето така извих криле и веднага долетях при теб!

-Точно така! – зарадва се бащата. – А ако проводящите тръбички се извият под нужния ъгъл, това ще задържи още по-дълго реагента!

И тримата радостно се прегърнаха.

-Уф, най-после! – облекчено въздъхна бабата. – Изпълнихме си задачата и можем да се оттеглим.

По пътя обратно, Оля мълчеше. Бабата поглеждаше от време навреме към нея, но не прекъсна размишленията на момичето. Накрая Оля попита:

- Така, значи хората не измислят всичко сами ? Вие винаги им помагате?

- Ние винаги даваме помощ на хората, но далеч не всички  могат да я приемат.

Погълнати от дребни мисли и всекидневни грижи, те са затворени за нови знания.

- Но хората дори не се досещат, че вие им помагате! – възкликна Оля. – Нима това е справедливо?

- Ние не претендираме за популярност, - усмихна се бабата. – За нас е важно да помогнем на човека да направи още една крачка по пътя на развитието.

Когато се върна у дома, Оля дълго размишлява за този потресаващ невидим живот, с който успя мъничко да се запознае. “Когато порасна, - реши момичето, - задължително ще запозная други хора с невидимите светове!”

С тази щастлива мисъл Оля спокойно заспа.

На следващата вечер майка й тихичко отвори вратата на нейната стая.

- Много ли си заета? Попречих ли ти?

- Влез, мамо! – Оля затвори учебника по история. – вече приключих с уроците!

-Тогава позвъни на Игор. Той вече два пъти те търси, когато ти беше в библиотеката - каза майка й, като приседна на леглото. – Не искаш ли да излезете на разходка?

Оля погледна учудено майка си.

-Но нали вече е почти тъмно! Ти ще ни пуснеш ли?

-Ти порастваш, миличка, - майка й протегна ръце да я прегърне и Оля седна до нея на леглото. – Виждам как се променяш. А аз се уча да ти се доверявам.

Щастливи, майка и дъщеря седяха прегърнати на леглото. А около тях прекрасни бели птици размахваха криле и излитаха в пространството, разгонвайки тъмнината.

Край

Изтегли  като Word файл.

Приказката е публикувана в детското електронно списание "Сириусик", бр.2(15), декември 2007г